Благородният човек не търси извинения. Ако пътят е труден — той върви. Ако не е разбран — мълчи и продължава. Той не проклина небето, когато нещата не вървят по план, нито насочва пръст към другите, когато усеща несправедливост. Защото знае: най-голямото препятствие — и най-голямата възможност — е в самия него.

Това е духът на Менций: джентълменът работи върху себе си, дори когато светът около него изглежда неразумен. Вижда съдбата не като враг, а като изпитание на характера. И ако бъде отхвърлен, забравен или наранен, не губи посоката — тя винаги води навътре.

Тази мисъл намира своя отзвук и при Джуанг Дзъ, който казва:
知不可奈何而安之若命，唯有德者能之。
Да разбираш, че нищо не можеш да промениш, и все пак да го приемаш като своя съдба — само човек с добродетел е способен на това.
Това не е примирение, а по-дълбоко разбиране. Не приемане от слабост, а от сила. От сила да се оставиш в ръцете на нещо по-голямо от личната воля, без да изгубиш себе си в обвинения и оплаквания.

Сходно казва и стоикът Епиктет:
Необученият обвинява другите за своите несгоди. Онзи, който току-що е започнал да се учи, вини себе си. А напълно обученият не вини нито другите, нито себе си.

Истинското израстване е именно това: да престанеш да сочиш навън, да престанеш да се самообвиняваш с ожесточение — и да започнеш да действаш тихо, с отговорност, със спокойствие.

Джентълменът не търси вината, а посоката. И я намира — вътре в себе си.

Йероглифът 心 Шин, който в този цитат е преведен като „характер“, всъщност означава „сърце“. За Менций, и въобще в китайската философия, сърцето е свързано с разума. То е нещо което на запад ние бихме нарекли съзнание. Затова често „сърце“ (心 Шин) се превежа като „сърце-съзнание“, за да бъде разграничено от нашето разбиране за сърцето като подвластно предимно на емоций, а не на разум.

„Желанията“ в този цитат (欲 - Ю) са поривите на тялото за удоволствия породени от и задоволяващи сетивата ни. Прекалено много желания замъгляват способноста на сърце-съзнанието да преценява обстановката и да взима трезви решения. Менций разглежда човека като сбор от неговите сетива и сърце-съзнанието. Сетивата са тези които разкриват заобикалящия ни свят и ни теглят към нещата които носят наслада. Сърце-съзнанието обаче е нашият морален център, който може да осмисли и претегли относителната ценност на възприетото от сетивата и да прецени кое е най-доброто. Така сърцето при Менций има способността да мисли, нещо което на запад свързваме с мозъка. Спонтанните пориви и капризи, които ние обикновено приписваме на сърцето (напр. Стрелите на Купидон) за китайските мъдреци принадлежат на сетивата. И това сърце-съзнание е изключително важно, защото то е нещото което ни отделя от животните. Без него човек е като див звяр воден от своите първични инстинкти и желания.  Затова трябва да се стараем да го култивираме и най-добрият начин за това, според Менций, е именно намаляване на желанията (на сетивата). Този цитат е първото изречение, на пасаж който продължава в смисъл, че ако човек има малко желания, то дори да не успее понякога да послуша повелите на сърце-съзнанието, то тези (лоши) случаи ще са малко, тъй като желанията са малко, а именно тяхното задоволяване е проблемът. Ако пък обаче, човек има много желания то тогава дори да успее понякога да послуша сърцето си, то тези (добри) случаи ще са малко в сравнение с многобройните му останали желания които ще надвият разума на сърцето.

Това проповядване от Менций на аскетизъм като форма на самоусъвършенстване много напомня на подхода на Даоистите. В глава 19 на „ДаоДъДжинг“, ЛаоДзъ казва: „见素抱朴，少私寡欲“ – „Покажи неукрасеното и следвай простото, подтисни егоизма и намали желанията“. Както сами виждате последните два йероглифа които използва ЛаоДзъ, 寡欲 Гуа Ю ( намали желанията) са абсолютно еднакви с тези на Менций.

Този цитат е част от по-обширна дискусия между Менций и Конфуций за това как трябва да се управлява добре една държава. Разговорът започва с презумпцията, че действия следващи принципа Рън(仁) Човеколюбие, Хуманност, Доброта носят на краля слава и почести, когато обаче действията му противоречат на тези морални добродетели резултатът е позор и срам. И съветът им към управниците е да ценят добродетелните и да назначават на високи постове хора с доказани морални качества. А във време когато държавата добрува и няма външни и вътрешни рпоблеми да използват спокойствието за още по-задълбочено изучаване на принципите на добродетелното управление. Упрекът на двамата философи към владетелите от тяхното време е, че използват времената на примирие и благоденствие, за да се отдават на необуздани забавления и разгул. Тази безотговорност и пренебрегване на принципите на добродетелното управление неизбежно води до бъдещи проблеми. Именно тук се появява горния цитат „ Неволите и Благоденствието са резултат от собствените ни действия“. За да подсили още повече ефекта на казаното, Менций, в края на главата цитира Тай Джя - древен владетел от династията Шанг (1556 – 1046 г.пр.н.е.):“ Когато те сполетят природни бедствия все може да се намери начин да се спасиш, когато обаче сам си причина за бедствията си, няма начин да се измъкнеш“. Или по нашенски казано – „Каквото сам си направиш, никой не може да ти направи“.

Въпреки че е писан като съвет за държавно управление този цитат мисля може много удачно да се приложи и към отделната личност. Да ни кара да се замислим дали повечето от бедите и неудачите с които ни удря животът не са в крайна сметка плод на нашите собствени неудачни действия. Да отчетем  пред самите нас, че доста по-често отколкото ни се иска да си признаем, бедите ни са резултат от нашата алчност; некоректност към непознати и приятели; от слабата ни воля която ни пречи да постъпим така както знаем, че е правилно; страхът и мързелът които ни карат да предпочитаме по-лесното пред моралното; интелектуалната ни недостатъчност, която ни пречи да разберем кои са истински стойностните неща в този живот. Именно от такъв личен характер е и критиката на великият немски философ Артур Шопенхауер, който в едно от своите есета казва „.... малко са нещастията които ни сполетяват за които ние самите сме напълно невинни“.