КИТАЙСКИЯТ ЧАЙ

Днес ще говорим за една изключително вкусна и ароматна част от историята на Китай, а именно, китайския чай. Както всички истории от Китай и тази е много дълга. Ще започнем от самото начало и легендите свързани с първите случаи на употреба на напитката, ще говорим за основните видове чай, както и ползите от пиенето им, също така ще се запознаем с арсенала от посуда и инструменти които се използват в процеса на приготвяне с цел да се извлече максимално удоволствие от пиенето на чай. Ще говорим за разпростаранението на растението от Китай по целия свят и ще разберем защо ние го наричаме „чай“, а на английски е „tea“. Ще узнаем и в коя страна хората пият най-много чай. Предполагам, че за повечето от вас ще бъде изненада фактът, че историята на чая има своята „спортна“, а така също и „криминална“, рубрика. Ще се вълнуваме кой кораб ще спечели „Великата Чаена регата“ от 1866 година, както и ще очакваме с напрежение крайния изход на криминалната сага „Открадването на чая“. И всичко това заради чаша гореща вода в която са запарени няколко листенца от далечно екзотично дърво. Напитка на която с еднакво удоволствие се наслаждават крале и поданници, благородници и техните слуги, бедни и богати. 

Чаят е втората най-масова напитка в света и единственото нещо което ние хората пием в по-големи количества е водата. Количеството чай което светът пие е равно на обема на всички останали напитки, включително кафе, газирани напитки, течен шоколад и алкохол взети заедно. През 2017 година в света са били произведени 6.1 милиона тона чай (Уйкипедия). Индия е страната в която се изпива най-много чай, но ако се погледне консумацията на глава от населението тогава световен “чаен шампион” е Турция, където на всеки човек се падат по 3.16кг. чай на година (2016г). Същата статистика нарежда България на 44-то място с годишна консумация от 110 гр. на човек. 

Доколко са верни тези легенди е маловажно в случая. Безспорен обаче е фактът, че в продължение на векове чаят е играл важна роля в културата на Азия като основна напитка, лечебно средство и символ на обществен престиж. В древен китайски речник от III в.пр.н.е. е записано, че отвара от някакъв вид листа е била използвана още по времето на династията Джоу (1046 – 256 г.пр.н.е). Най-вероятно по това време чаят е бил използван най-вече за приношения по време на религиозни церемонии. Следват периоди в които е бил използван последователно като зеленчук, лекарство, напитка за императора и благородниците, докато стигнем до  династията Танг(618 – 907 н.е.) когато започва пиенето на чай за удоволствие и по време на социални сбирки. Съвременният йероглиф за чай се произнася „Ча“ и изглежда така 茶. Съставен е от три части:  човек人между трева 艹 и дърво 木. И някои по-романтично настроени го тълкуват като човек в хармония с природата. Трябва обаче да знаем, че този йероглиф, Ча, се налага в масова употреба едва по време на току-що споменатата династия Танг, около 800 г.н.е. Преди това йероглифът който китайците са ползвали е 荼 Ту. Този йероглиф има една чертичка в повече от сегашния, означава горчив зеленчук и както личи от името с него са били обозначавани и други растения. В самото начало чаят, чаедно с други зеленчуци е бил стриван и объркван в нещо като каша, която китайците са ядяли, а не са пили. Приготвянето на чай за пиене така както ние го правим днес се налага именно по време на Танг династията и може би това е причината, или една от причините, за появата на новия йероглиф. От времето на Танг е и първата в света монография посветена на чая: „Книга за чая“ (茶经Ча Джинг). В нея авторът ЛуЮ описва как се отглежда чаевия храст, обработката на листата и приготвянето на самата напитка. Също така са описани начините за оценка качеството на чая, както и къде се произвеждат най-качествените чаени листа. За съжаление оригиналната творба е загубена, но има по-късни издания. Монографията се състои от 7 000 йероглифа, разделени в 10 глави. Глава 2-ра изброява инструментите необходими за брането, запаряването, изсушаването и пресирането на чаените листа.В глава 4-та са изброени 28 уреда необходими за правилното приготвяне и пиене на чай( снимка). В следващата глава 5 се дават указания за правилното запаряване и приготвяне на напитката. Има глави посветени на историята на чая, на неговите свойства и на различните региони в Китай произвеждащи чай. Oт династия Танг идва и известният с огромната си любов към чая поет ЛуТанг, който той посвещава живота си на изучаване и възпяване на любимата си напитка. Тук бих искал да предложа на вниманието ви неговата поема: 

ЧиУанЧа 七碗茶, (7 купи чай)

Първата купа навлажнява устните и гърлото ми;

Втората купа разбива моята самотност;

Третата остъргва мозъка ми, и си спомням 5 000 свитъка с древни текстове;

Четвъртата купа предизвиква леко потене  с което през порите се изпарява всичката ми тъга;

Петата купа отпуска мускулите и костите ми, а Шестата ме свързва с безсмъртните;

Внимавай със Седмата купа, тя те кара да усетиш лек бриз да повдига ръцете ти. 

Къде е планината ПънгЛай? Аз, ЛуТанг, искам да полетя на този бриз и да отида при безсмъртните.

Също през този период чаят е обявен за едно от 7-те неща от първа необходимост за ежедневието.  Останалите шест са: дърва(за огрев), ориз, олио, сол, соя, и оцет.От книгата научаваме, че през 760 г.н.е. пиенето на чай вече е било широко разпространено. И аз мога да ви уверя, от лични наблюдения, че и през 2016 година, когато напуснах Китай, то  продължава да бъде огромна част от живота на хората там. Въпреки жестоката конкуренция на кафето на „Старбъкс“ и другите вериги, и кока колата нахлула с Макдоналдс и KFC, милиони китайци продължават да предпочитат тази древна, ухайна и освежаваща напитка и да й се наслаждават,  било заедно с шумна и весела компания в някоя от многобройните чайни или пък наслаждавайки се на мигове на осамотение и самовглъбение у дома. 

Ето някои основни видове китайски чай: 1. Черен чай (който на китайски всъщност се казва Червен чай - 红茶 хонг ча), 2. Зелен чай, 3. Бял чай, 4. Улонг чай, 5. Ферментирал/Черен чай (това е видът който китайците наричат „черен чай” 黑茶). Важно е да се знае, че всички те произхождат от едно и също растение Camellia sinensis, и разликата е само в начина на обработка и третиране на листата след като бъдат набрани. 

По време на династията Чинг, император КангШи (който е най-дълго царувалият имератор в Китайската история 1661 – 1722г.) дава на ЛонгДжин статут на ГонгЧа, или Императорски чай. Според легендата, император ЧянЛонг,който е внук на КангШи и между другото през 1793 година при срещата си с първата дипломатическа мисия пратена от великата британска империя нарича европейците варвари и гордо заявява, че Китай не се нуждае от нищо което англичаните могат да предложат, та този именно Чян Лонг веднъж докато бил на ваканция в храм край Западното езеро в Ханджоу (изключително популярно с красотата си езеро, което и до ден днешен се посещава от хиляди туристи) императорът наблюдавал как жени берат чай от чаените храсти. Той бил толкова запленен от берачките и техните изящни движения, че решил сам да се включи в брането. Точно в това време обаче, вестоносец известил краля, че майка му е много болна и пожелала да види сина си веднага. ЧянЛонг набързо пъхнал, набраните от него листа в ръкава си и тръгнал за Бейджин( името в превод означава северна столица) да види майка си. Когато пристигнал усетил уханието на листата от ръкава му и веднага направил от тях чай за майка си. Както предполагам сами се досещате, след като изпила чая кралицата се почуствала много по-добре и скоро напълно оздравяла. Легендата си е легенда и всеки има право да се съмнява в истинността й, но е неоспорим факт, че заради малкото предварително обработка на листата им, зеленият ( и белият) чай запазват най-много от своите витамини, минерали, както и полезните срещу различни болести антиоксиданти и полифеноли..  

Начините на приготвяне на китайския чай зависят от това какъв вид приготвяте, но ето някои основни правила: листата се запаряват с вода с температура около 80-90 градуса. След като заврите водата я оставяте малко да се охлади и тогава запарявате чая. Времето за запарка зависи от вида чай, може да е 1-2 минути до 4-5. Тук също са важни вашите лични предпочитания – ако обичате по-силен чай, запарявате по-дълго. Важно е да се знае, че една порция листа може да се запари няклко пъти псоледователно. Разбира се с всеи път силата и аромата на чая ще намалява и тук отново идва личното предпочитание и преценка за тов колко пъти ще запарите едни листа преди да ги смените с нови. Нещо което научихме от китайските си приятели, е че първо листата се „измиват“, в смисъл че първо ги поливате с малко от топлата вода, с която после измивате и чашките. Идеята е да се отмие праха от листата, а така също да бъдат „събудени“ и така да станат по-ароматни. Препоръчвам след първоначалното измиване да захлупите за малко и после да помиришете мокрите листенца. Ако чаят е добър то тогава ще се насладите на невероятен аромат. Порцелановите чашки пък се смята, че след като бъдат затоплени с горещата вода ще могат по добре да поемат и задържат за по-дълго аромата на налетия в тях чай. След като сте „събудили“ листенцата и сте подтоплили чашките пристъпвате към запаряването и после пиенето на чая. Както видяхме по-рано, за адекватно приготвяне на китайски чай се ползват над 20 съдове и инструменти, но тук в България може да си приготвите чая с помоща на няколко прости уреда: нужен ви е чайник с мрежичка вътре, за да сложите там листата. Кана за загряване на водата (ако не става и на котлона), чашките трябва да са от порцелан или стъкло и ако искате да изглеждате като истински китайци тогава ползвайте мънички чашки. Чайникът и чашките може да поставите на дървена табла (ако е от бамбук ще е по-ефектно), а в Китай имат и мънички поставки за самите чашки. 

Китайците пият чай у дома, сами или с гостите си, или пък в техните чайни заедно с приятели. Много хора имат в домовете си специални маси за правене на чай, някои от които са огромни и са направо произведения на изкуството. Обурудвани са със всичко необходимо: котлонче за загряване на водата и поддържането й в точно определена температура(има индикатор за точната температура), място за подреждането на всички необходими инструменти, и система за оттичане на излишната вода в специален съд под масата. Изработени са от камък или дърво и са украсени с миниатюрни фигурки на хора и дървета. Още помня момента в който за пръв път видях такава маса на живо. Беше в началото на престоя ни в Китай и бях в дома на един от моите ученици. Не можех да повярвам на очите си и прекарах доста време да я разглеждам. В същия дом видях и „пирамида“ от топки ПуЪр чай( за него говорихме малко по-рано). В хола си беше наредил две такива пирамиди с височина над 1 метър от топки пресован Черен чай (ПуЪр) като декорация. Когато попитах какво е това бащата ми обясни и после ме заведе в една стая в която имаше десетки, ако не стотици видове чай. Както току-що споменах, освен у дома китайците обичат да пият чай заедно с приятели в техните чайни – те са навсякъде в Китай. Ние също много обичахме да прекарваме някои от свободните си следобеди в нашата любима чайна в един малък парк в Гуангджоу. Обикновено отивахме след като сме обядвали и прекарвахме там целия следобяд, чак до 5 - 6 часа. Чайната беше в малък парк, пред сградата имаше езерце и маси където сядахме ако времето не беше много горещо и влажно. Обикновено обаче сядахме вътре – имаше големи маси с меки удобни дивани за сядане. Предлагат различни видове чай, ние най-често пиехме зелен или цветен. Цените варираха от около 40-тина юана (10лв.)  до около 300 юана (70лв.) за доза.  Дозите бяха мисля около 20 гр. С една доза могат да се приготвят 3 чайника, като всяка отделна порция се запарява по 3-4 пъти, докато загуби аромата и силата си и после се сменя с нови листенца. Обикновено взимахме 2 дози и с тях изкарвахме следобеда. При първото ни посещение една китайка седна на масата ни и тя правеше чая – това е част от услугата, а ние гледахме процедурата. Впоследствие Мариана и Теди се научиха сами да го приготвят и нямахме нужда от помощ. В чайната обстановката беше много традиционна, имаше китайски картини по стените, бамбуков интериор и книги за китайска живопис и рисунки. Понякога някое от работещите там момичета свиреше китайска музика на ГуДжънг (традиционен струнен инструмент). Дааа, прекарахме доста блажени следобеди там. И сега след като се запознахме накратко с историята и традициите на пиене на чай в Китай да видим как тази китайска напитка се разпространява из целия свят и става (както стана въпрос в началото) най-популярната напитка след водата. 

Чаят пристига в Европа в началото на XVII век. Първият  кораб за който се знае, че е превозвал чай е бил, най-вероятно, холандски и е пристигнал от Макао около 1610 година. Първият британец споменаващ  за чай е служител на Източната Индийска компания в писмо от  1615 година. Най-ранния руски източник е от 1618 година и споменава за керван носещ чай в Русия. В Англия в самото начало чаят се е предлагал като лекарство, а после като здравословен заместител на джина, чиято прекомерна употреба в началото на XVIII век води до  алкохолизиране на голяма част от населението, особено в Лондон.  Докато в крайна сметка се превърнал в масово консумиран продукт. Единствената друга западна страна в която чаят бил много популярен по онова време е била Холандия. През 1770 година Холандия внася 2/3 от количеството внасяно в Англия. Зопочва оспорвана надпревара между корабите на двете страни за това кой ще достави чая от Китай по-бързо. Това било не само въпрос на престиж, но и важно за по-доброто качество на чая – колкото по дълго престоявал в трюмовете на корабите толкова по-некачествен бил пристигналия в Европа чай.  

През 1834 година монополът на Източната Индийска компаня в доставките на чай приключва и това отваря възможността за конкуренция на превозите. Скоро конкуренцията станала яростна. Участниците се състезавали в неформални гонки, за да бъдат първи доставили новата реколт. Най-бързите получавали допълнителен бонус от търговците, а на чая продаван в Лондон се изписвал корабът с който е пристигнал – колкото по-бърз корабът, толкова по-скъп чаят. Информация за хода на състезанията била отпечатвана във вестниците.  Тази яростна надпреварата за по-бърза доставка на чай води до създаването на най-бързите ветроходи, а именно клипърите. Тези кораби били създадени най-вече за максимална скорост. Наричали ги Китайски клипъри или Чаени клипъри.Последните модели Китайски клипъри са признати за най-бързите платноходи. При попътен вятър и с опънати всички платна те могат да достигнат скорост от 30км/ч. Те остават най-бързите търговски платноходи и до ден днешен. „Голямата Чаена Регата“ от 1866 година предизвикала огромен обществен интерес, и завършила с невероятно оспорвана борба до самия финал. На  30 Май 1866 година от китайското пристанище Фуджоу три от най-бързите ветрохода участващи в състезанието( „Ариел“, „Тайпинг“ и „Серика“) поели почти заедно по своя път към Англия.  С 14 часа предимство пред тях бил друг фаворит „Огнен Кръст“. Предстояло им изключително оспорвано, пълно с изненади и опастности пътуване по маршрут от 14 000 мили(22 500км) морско трасе, заобикалящо цяла Африка. 

Заради изключително близкото време на първите два кораба се решило бонусът за най-бързо доставения чай да се раздели между „Тайпинг“ и „Ариел“. По ирония на съдбата това толкова вълнуващо и оспорвано състезание било всъщност и последното в славната история на ветроходните регати за доставка на чай. Докато всичкото внимание било насочено към голямото състезание на ветроходите, на 5 юни същата година, 6 дни след тръгването на тройката „Ариел“, „Тайпинг“ и „Серика“, от същото пристанище в Китай тръгва корабът „Erl King“ който обаче бил оборудван със спомагателен парен двигател на въглища. Без много фанфари  “Erl King” пристига в Лондон на  22 август, цели 15 дни преди първите клипъри, след пътуване отнело му само 78 дена.  В съобщение в пресата от 1866 година се споменава и кораба „Агамемнон“, който за разлика от „Ърл Кинг“ бил задвижван само от парен двигател и стигнал от Англия до Китай само за 65 дни. Значителните подобрения в парните двигатели и намаляването на консумацията на въглища скоро направила параходите изключително конкурентни на ветроходите. Откриването на Суецкия канал през 1869 година дало допълнително предимство на параходите като съкратило разстоянието с около 6 500 километра. Преминаването през канала за ветроходите ставало чрез издърпване което било прекалено скъпо, а в допълнение условията за плаване в Червено море били изключително неблагоприятни за ветроходи с дизайна на клипърите и затова те продължили да заобикалят Африка. Когато през 1870 година ветроходите пристигат да зареждат чай в Китай намират дълга редица от кораби чакащи да заредят. Застраховките за превозване на чай с параход също били доста по-евтини от тези за веетроходи. Така скоро новите параходи напълно изместват славните клипъри. 

И докато сме на темата пренос на чай от Китай към Европа, ми се иска да спомена едно не толкова важно, но все пак интересно обстоятелство, а именно защо на някои езици чай е „чай, ча, или цай“, а на други е „tea“? И двете думи произлизат от китайска дума за чай, но произнесена по различен начин в различни китайски диалекти. На официален китайски език, Мандарин, чай се произнася „ча“. И както е лесно да се отгатне именно от там идва нашата дума „чай“. На английски обаче чай се произнася „тии“ и причината за това е диалекта на китайците които живеят в провинция Фуджян. Там думата за чай се произнася като „ те“ и оттам идва английското Tea. През XVII век холандците са основните доставчици на чай от Китай за Европа. И основните пристанища откъдето те зареждали стоката си са били именно във провинция Фуджян и Тайван. Така екзотичната напитка станала известна в Англия (tea), Франция(the) и Германия(tee) като леко корумпиран варианта на китайското „те“ от диалекта във Фуджян. Изключение в западна европа е Португалия, където думата за чай е „ча“ (cha). Причината за това е, че португалците зареждали своя чай не от Фуджян, а от Макао ( китайска територия която Португалия взима под свой контрол през 1557 година), а там на китайски чай е, както вече сами се досещате „ча“. А защо руснаците, турците, ние, както и съседите ни балканци казваме „чай“? 

Въпреки че съвременният човек от запада трудно може да си представи чая като всекидневна необходимост, в ранно-модерния период хората в Англия, Холандия и Русия пият огромни количества чай. Трудността на доставките от Китай, както и високата цена карат тези три страни да помислят за алтернативи. Едно възможно решение на проблема би било да се започне отглеждане на чай в други райони на света. Именно към този вариант се насочва Англия, най-вече заради огромните площи с подобни на Китай климатични условия които предлага Индия, която вече е британска колония. През 1832 година британски изследователи откриват местен вид чаено дърво в индийската провинция Асам, но чаят произведен от това дърво се оказал твърде тъмен и лютив за вкуса на англичаните свикнали на ароматния и елегантен китайски чай. Идеята на британците била при производството на чай да приложат принципите на технологичната револючия, която дава такива впечатляващи резултати в други области, а именно сваляне на цената с масово производство и внедряване на научни методи при отглеждането и обработката. Това обаче нямало как да стане ако Англия разчитала само и единствено на вноса от Китай. Нужно било мащабно производство което да е под прекия контрол на империята. Освен това вносът на чай от създавал огромен търговски дисбаланс в търговията с Китай. Смята се, че целият износ на британски стоки за Китай по онова време се е равнявал на едва 1/10 от вноса на чай. Тогава Европа все още не може да предложи стоки които да са достатъчно качествени, за да предизвикат интереса на китайските търговци и затова трябва да плащат в сребро. Очевидният проблем обаче бил, липсата на семена за създаване на чаени плантации. Освен това по онова време единствено китайците знаели тайните за правилното отглеждане, бране, сушене и обработване на чая. И тези тайни били ревниво пазени от Китай. В защита на привилегированото си положение китайците умишлено продавали на британците некачествени семена, а понякога дори ги изпичали преди продажбата за да не могат да поникнат. Чаят в Китай се отглежда в отделечени планински райони и китайците ревностно пазели тайните за правилно отглеждане, бране и производство. И ако някой некитаец, още повече бял, се появял из тези планини разглеждайики и разпитвайки за чая то той веднага би бил забелязан. Това донякъде се променя след края на Първата опиумна война и подписването на договора от Нанджин (1842). Този неравностоен договор принуждава Китай да отмени част от изключително строгите забрани за пътуване на чужденци във вътрешността на страната, в резултат на което повече хора от запада започват да се движат във вътрешноста на Китай. Притиснати от постоянно повишаващото се търсене на чай в страната им и нежеланието на Китай да сподели семената и технологията за производството му, британското правителство решава да предприеме една много екзотична, дръзка, рискована и не особено легална операция.  И тук в нашата беседа, и в световната история, влиза шотландският ботанист, откривател на нови растения и пътешественик Робърт Форчън. Той е известен с това, че открива над 250 нови декоративни растения, главно в Китай и Япония, които скоро започват да украсяват градините и дворовете в Англия, Австралия и САЩ. През 1842 година, веднага след края на първата опиумна война между Англия и Китай, лондонското Кралското Ботаническо Общество избира младия шотландец за мисия в Китай за откриване на нови екзотични видове. Форчън получава престижното назначение не заради знатния си произход или заради богатство (Форчън произхожда от бедно семейство), а защото е изключително способен и всеотдаден ботанист. По време на това първо пътуване шотландецът се запознал от близо с невероятно красивата флора в Китай, а така също могъл да види на живо чаените градини. Никой западняк преди него не бил прониквал толкова навътре в Китай. За да може да напусне отредените за чужденци пристанищни райони и да навлезе във вътрешността на Китай,  ботанистът се дегизирал като китайски пътуващ търговец. Така Форчън стигнал чак то прословутата и много отдалечена У И Шан (武夷山), планина в провинция Фуджян, която е един от основните чаени райони. По време на експедицията той неуморно описвал новите растения, но което е по-важно, събирал семена и информация за новите видове, които скоро били пренесени в Европа, Австралия и Америка. Пътуването, което продължило 3 години, освен с невероятни красоти и екзотични растения било изпълнено с много и опасни епизоди – борба с непознати болести, нападения от пирати и бандити. И като човек лично изпитал неудобствата и трудностите породени от културните и социални различия с които се сблъсква един европеец който живее в Китай мога да ви уверя, че не му е било никак лесно. Още повече, че аз живях в един от най-богатите, модерни и отворени към света китайски градове и то през 21 век, а Форчън е кръстосвал градчета и села насред диви планини преди почти 200 години. Това неговото не е било разходка в парка, повярвайте ми. Форчън описва своето пътуване и преживяванията си в книгата „Три години странстване в северните провинции на Китай“, която издава през 1847 година. Това което обаче интересува нас, сега, е ролята на г-н Форчън в операцията по открадване на китайския чай. Невероятният успех на първото пътуване и натрупаните от него познания за Китай, както и това, че вече можел да говори много добре китайски, правят Форчън много интересен за Източната Индийска Компания, която по това време отчаяно търси начини да преустанови монопола на Китай върху производството и продажба на чая.  През 1848 година Източната Индийска Компания (това е всемогъщата британска компания която движи бизнес интересите на империята в Азия) наема шотландският Форчън като „крадец на растения“. И тук искам само да уточня, че като казвам крадец на растения, нямам предвид, че така са го наричали на шега неговите приятели, а цитирам едно към едно обявата за набиране на кандидати така както е била публикувана през февруари 1848 г. И в първа точка от описанието на работата директно се казва, че кандидатът трябва да „ Пътува в Китай, за да открадне чаени дървета, семена  и оборудване за производство на чай“. Също така „ да използва умело техники на дегизиране, за да се представи като китаец“. Кандидатът трябва да измисли лъжлива история, за да обясни различния цвят на кожата си, височината си и разваления диалект. Бързо да научи местния език е друго изискване към мераклиите да станат предвестниците на Индиана Джоунс.  Работата е рискована, но Форчън се съгласява, което освен възможност за занимание с любимите му растения му осигурява и доста солидно заплащане от 624 долара на година( което е било 5-кратно увеличение на дотогавашната му заплата), но което е най-важно получава също така и търговските права над всяко от растенията които успее да открадне. 

Първият опит за нелегално изнасяне на чаените дървета завършил с пълен неуспех, тъй като дръвчетата не могли да издържат дългото пътуване и изсъхнали. След многократни изследвания и опити, най-накрая бил открит начин за транспортиране на малки дръвчета и, което е по-важно, семена в специални стъклени контейнери. Това довело до успешното прехвърляне на 20 000 китайски чаени дръвчета в Индия. Те станали основата на бързо развилата се впоследствие чаена индустрия в Индия. И това не след дълго оказало колосално влияние върху световната търговия с чай. Ако през 1866 година  вносът в Англия на чай от Китай бил 97 милиона паунда (около 43 хиляди тона) срещу само 4 милиона паунда (2 000 тона) от Индия, то само 30 години по късно това съотношение вече е  само 24 милиона тона паунда от Китай (почти четворен спад) и цели 122 милиона паунда от Индия(което е 30-кратно увеличение). Днес чай се отглежда в над 50 страни по света. До края на живота си Форчън вярва, че открадвайки чая от Китай не е извършил престъпление, тъй като е смятал чая за нещо прекрасно което принадлежи на цялото човечество. Оставям на всеки от вас да прецени за себе си дали щотландецът заслужава упреци или адмирации, порицание или похвала. Най-вероятно еднозначен отговор на този въпрос е много труден и дори невъзможен. Аз, като почитател на древната китайска философия, и в частност на Даоизма, бих си позволил само да кажа: единият отговор е верен, а другият не е грешен. И след това в тон с българската народна мъдрост „Станалото – станало“ бих се отдал напълно на наслаждението от пиенето на любимият ми зелен чай „ЛонгДжин“. Наздраве!!!