ДАОИЗЪМ  道家 (ДаоДжя)

Даоизмът е втората основна филсофска школа на Китай. Той възниква до-голяма степен като реакция на Конфуцианството. Конфуций и Конфуцианството поставят основния акцент върху практическото регулиране на обществените отношения, с цел постигане на по-хармонично общество. За целта се разчита на спазването на строга йерархия и следване на ясно изградена социална система. В тази система на всекиго е отредено определено и точно дефинирано място, което има своите специфични изисквания. Обществените ритуали и порядки са надлежно описани и се изисква строгото спазване на общоприетите норми и правила. Според преданията веднъж Конфуций отказал да седне на предложената му възглавница (на пода) защото тя не била ориентирана съгласно изискванията на протокола. Всичко това придава на конфуцианството тази характерна церемониалност, скованост, мудност и враждебност към всяка изява на новаторство и лична инициатива. Което пък, от своя страна, оставя в обществения живот на тогавашен Китай немалка празнина, а именно липсата на възможност за изява на присъщите на човешката същност склонност към експериментиране, любопитство към непознатото, естествен бунт срещу авторитета на власта и желание да се осмеят управляващите и хората с високо обществено положение. Да не говорим за тази палава и хулиганска част у всекиго от нас, която ни кара понякога да нарушим правилата само и единствено, за да видим какво ще стане. Като отговор на конфуцианството, и в опит да задоволи всички споменати току що човешки стремежи и желания, на сцената се появява Даоизма – втората основна философска, етична и религиозна система на Китай. Даоистите постоянно се присмиват на опитите на Конфуций да реформира обществото чрез налагане на конфуцианските добродетели (Човеколюбие, Справедливост, Мъдрост), които според тях са нищо повече от човешки конвенции създадени от силните на деня, за да налагат своята воля над останалите. Според даоистите, цивилизацията и нейните инструменти не само не са решение на проблемите в обществото, а напротив те са сред основните причини за възникването на тези проблеми. Вместо напразните усилия, с помоща на измислени от човека добродетели и системи, да се подобри човешкото общество, хората трябва да се върнат към първоначалното положение на нещата, да живеят просто и скромно, в съгласие с естествените природни закони. Даоистите се интересуват не от Дао на хората, а от Небесното Дао – това според тях е вечният, непроменяем принцип който създава и поддържа всичко в тази вселена. Това е естественото случване на нещата, съгласно вечните закони на перфектното Небесно Дао, неопорчено от арогантните и нескопосани намеси на ограничените от безброй недостатъци хора. 

Китайският философ Фънг Ю Лан разделя историческото развитие на Даоизма на три етапа. Първоначално се появява група отшелници. В книгата  „Беседи“ се споменава, че докато пътува от място на място Конфуций среща много хора, които той нарича 隐士 ИнШъ, отшелник. В тези истории отшелниците или избягват срещи с Конфуций, или открито му се присмиват. Записан е един случай в който отшелник нарича Конфуций – „Този който знае, че няма да успее, но въпреки това продължава да се опитва“. книга 14, гл. 41. Тези аскети и самотници смятали, че светът е прекалено лош и вече нищо не може да се направи. Затова те искали да запазят своят личен морал и най-вече живота си. Именно от тези отшелници, живеещи далеч от хората и близо до природата, според Фънг Ю Лан води началото си Даоизма. Най-видният представител на тази първа вълна е Янг Джу (4 – 5 в.пр.н.е.) и неговите идеи биха могли най-общо да се представят като „ Всеки сам за себе си“. В ръкопис от 2 в.пр.н.е можем да прочетем – „Да запази живота си и всичко което е истинско в него, непозволявайки различните светски неща да те оплетат в мрежите си, това беше учението на Янг Джу“. За него се твърди, че, дори спасението на целия свят да зависи от това, той не би позволил да отскубнат и един косъм от неговото собствено тяло. В съвременния китайски идиомът 一毛不拔 И Мао Бу Ба, което буквално преведено е – Един Косъм Не Отскубвам, означава „скъперник, стиснат, скръндза“. Основен принцип за тези отшелници е „Презирай нещата, цени живота“. Главната цел на Даоизма от този период е запазване на живота и избягване на травми, щети и поражения. И начинът за постигането на тази цел е да се избяга от обществото. Човешкият свят обаче е толкова сложен, че колкото и добре да се крие някой винаги има злини които ще го открият. Има случаи в които методът на бягство не е достатъчен. 

   Идеите изразени в книгата, приписвана на ЛаоДзъ, „ДаоДъДжинг“ представляват опит да се открият законите ръководещи промените на нещата в света. Защото, въпреки че нещата постоянно се променят, законите които определят тези промени са постоянни и непроменяеми. Ако човек успее да разбере тези закономерности и регулира своя живот в съответствие с тях, би могъл да използва тези промени в своя полза. Това е втората фаза на Даоизма. И според ЛаоДзъ от всички закони които определят промените на нещата най-основен е законът, че  когато нещо стигне до своята крайност то се връща обратно. 

反者道之动  Фан Джър Дао Джъ Донг – „Възвръщането е движението на Дао“ ни казва ЛаоДзъ в глава 40. Използвания от ЛаоДзъ йероглиф 反 Фан означава: обръщане, противоположности, отиване и връщане, завръщане, повторение. Идеята е, че Дао (основния закон на вселената) се движи на принципа на махалото – когато стигне крайната точка в една посока то започва да се връща обратно и после като стигне другата крайност отново се връща. И движението в дадена посока вече съдържа в себе си потенциала на движение в обратната посока. В глава 25 на ДаоДъДжинг, когато говори за Небесното Дао, ЛаоДзъ ни казва: „да отива все по-далече и по-далече  означава да се завърне“. Идеята е, че ако нещо развие някакви крайни характеристики тогава тези характеристики неизбежно ще се обърнат и превърнат в техните противоположности. Това, спред ЛаоДзъ, е природният закон. Следователно „Зад Нещастието се крие Щастие, зад Щастието дебне Нещастие“ гл. 58 или „Намали нещо и то ще порасне, увеличи нещо и то ще намалее“ гл. 42. Тези, и всички останали, парадокси с които книгата "ДаоДъДжинг" изобилства няма да се струват парадоксални за този който успее да проумее основния закон на природата (за обръщането и противоположностите). Те изглеждат като безмислени парадокси само на хората които не могат да разберат този закон. И затова ЛаоДзъ казва „ Малките хора(които не разбират) когато чуят Дао (истината) му се присмиват . Ако те не му се присмиваха, то тогава то нямаше да е достойно да бъде наречено Дао“. Гл. 41

Разбира се резонният въпрос в този случай е, как да разберем къде точно е границата на „крайностите“ след които идва обратното движение, за да можем да избегнем прекрачването им. За съжаление няма начин да се предпишат абсолютни граници които да важат за всички неща и при всички обстоятелства. В крайна сметка границите на различните човешки действия зависят от персоналното усещане на всеки от нас и на конкретните обективни обстоятелства.  Все пак ЛаоДзъ предупреждава да не бъдем арогантни. „Възгордееш ли се от знатност и богатството - сам си навличаш бедите“, казва гл. 9. Арогантността е сигурен признак, че напредъкът в дадена посока е стигнал до крайната си граница, затова тя, арогантноста, трябва много внимателно да бъде избягвана. Човек трябва да знае законите на природата и да организира действията си според тях. „Да не знаеш постоянното(природните закони) и да действаш на сляпо е да си навлечеш нещастия“ ни предупреждава ЛаоДзъ в гл.16.  Основно правило за Даоиста е, че ако иска да постигне нещо той започва с неговата(на нещото) противоположност. Ако иска да задържи нещо, то Даоистът, признава и приема факта, че това нещо съдържа в себе си и част от своята противоположност.   Ако някой иска да бъде силен трябва да започне с усещането и разбирането, че е слаб. Благоразумният човек трябва да е(изглежда) слаб, да е скромен и да се задоволява с малко. Да  изглеждаш слаб означава да запазиш своята сила. Скромността е директата противоположност на Арогантноста която както видяхме е знакът, че човек е стигнал опастната крайност. Скромността от своя страна е знак, че сме още далеч от крайностите. Да се задоволяваме с малко ни помага да се предпазим от увличане и прекаляване, и по този начин ни пази да не стигнем до крайности. „ Да знаеш как да си доволен(от малко) е да избегнеш унижения, да знаеш кога да спреш е да се предпазиш от опастности“ гл.44

Това е начинът по който благоразумният и предпазлив човек може да бъде в безопастност в този свят и да постигне целите си. И това е отговорът на ЛаоДзъ на проблема на Даоистите от първия етап, който беше, да запазят живота си и да се предпазят от опастностите на обществото.

За съжаление обаче, промените случващи се в природата и в човека съдържат в себе си прекалено много невидими неща и въпреки всичките им усилия за даоистите няма абсолютна гаранция, ще винаги ще могат да избегнат наранявания и нещастие. Затова и самият ЛаоДзъ казва в глава 13 „ Причината да ме сполетяват беди е, че имам тяло, ако нямах тяло какво нещастие би могло да ме сполети?" 

Това по-дълбоко разбиране за живота е развито в книгата на втория виден Даоист - ДжуангДзъ. В едноименната книга ДжуангДзъ развива теорията за единство на живота и смърта и за идентичноста на личноста(Аз-ът) с останалите хора. Това означава да се погледне на живота и смърта, на личноста и останалите от по-висока гледна точка. Гледайки от тази по-висша позиция човек може да надскочи съществуващата реалност. Това също е един вид „бягство“, но не е да бягаш от хората и обществото като се криеш в планината, а бягство от този свят към един друг свят. И това, според Фънг Ю Лан е третата и последна фаза от развитието на Даоизма в древен Китай. В тази трета фаза, гледайки на света от своята висша гледна точка, даоисткият мъдрец разбира, че всички предишни опити да се избегне лошото и да се постигне доброто в живота са напразни и обречени на неуспех. И причина за това е, че робувайки на своя ограничен мироглед, хората постоянно правят разграничения и делят света на категории, настоявайки да наричат едни неща добри, други лоши; едни постъпки почтени, други подли; едни форми красиви, други грозни. Стъпил на своята висша гледна точка обаче даоистът осъзнава, че всички тези разграничения са само илюзия, и че от гледна точка на Дао – всичко в света е едно цяло. И нещата съставляващи цялото се пораждат едно друго, зависят едно от друго и се допълват едно друго в постоянно случващите се промени. Но тези промени са просто преминаване от едно състояние в друго на тази единна и вечна енергия, която е основата на цялата вселена. И в този низ от промени добро – зло; красиво – грозно; доблестно – подло; важно – неважно; приятно – неприятно; престижно – презрително; здраве – болест; живот - смърт са нищо повече от понятия създадени от хора, които не могат да достигнат висшата гледна точка. А този който успее да проумее великото Дао разбира, че нещата винаги се случват така както трябва да се случват. Римският стоик Епектит казва; „ Не изисквай нещата в живота да се случват както ти желаеш, а желай нещата да се случват така както се случват, и ще си добре“ . Защото когато разграничаваш нещата ти създаваш някакъв вид конструкция. Всяко създаване обаче е в същото време и рарушаване. Например когато направите една дървена маса, от гледна точка на масата това е акт на съзидание, но от гледна точка на дървото е акт на разрушение. Тези актове на създаване и разрушаване обаче са само такива от ограничената човешка гледна точка. От гледната точка на Дао няма нито създаване, нито разрушаване. Има само преминаване от една форма в друга. Разграниченията са само относителни, а не истински такива. Именно от таква гледна точка би могла да се тълкува една от най-известните алегорий в книгата „Джуанг Дзъ“ – „Сънят с пеперудата“ от глава „За Единството на Нещата“. Там се разказва как Джуанг Дзъ сънувал, че е волна пеперуда която безгрижно прелитала от цвят на цвят. Когато се събудил ДжуангДзъ се запитал, „ Дали съм ДжуангДзъ, който току що сънува, че е пеперуда или пък съм пеперуда която в момента сънува, че е ДжуангДзъ?“. 

Даоистите описват Пътят 道 (Дао) като – „единното цяло, което наричаме изначално, от изначално по-изначално“ и което представлява главния принцип  както на цялата вселена, така и на всеки нейн елемент. Дао ни кара да се замислим за това което е извън времето и пространството. Доброто и злото, красивото и грозното, сънят и пробуждането, животът и смъртта – всичко това се характеризира с условност и относителност. Същинската реалност, обаче, е единна и цялостна - всичко в нея е налично във всичко, във всяка нейна част можем да открием цялото, всичко преминава във всичко. Постигналите същността на Дао се стремят към пълно единение, към единна телесност  с това всичко, към божественост и одухотвореност. Тогава целия свят се превръща в тяхното тяло. Тогава те, постигналите Дао, могат да пребивават едновременно както в света на отсъствието и безмълвието, така и в света на промените и превръщанията. Така според  даоистите се постига физическо безсмъртие и духовно съвършенство.

И така,  като просто премахва разграничението добро – зло, ДжуангДзъ  решава първоначалния проблем на ранните Даоисти, а именно как да избягват злото и запазят доброто. И въпреки че изглежда като трик, може би именно това е единствения философски начи за решаване на проблеми. Защото философията не може да ни даде безспорни истини, не може също така да ни помогне да решим конкретни проблеми в материалния, физически свят. Не може да ни удължи живота или победи смъртта, не може да ни помогне да натрупаме  богатство или да избегнем бедност. Може обаче да ни даде гледна точка от която да проумеем, че животът не е нещо повече от смъртта и загубата е същото като печалбата. Така от практическа гледна точка философията е безполезна (не може да ни даде материален разкош), но пък от друга страна може да ни накара да гледаме на живота по начин, който да ни е изключително полезен (да ни осигури душевен комфорт). Или както казва самият ДжуангДзъ 人皆知有用之用，而莫知无用之用也 РънДжиеДжъЙоуЙонгДжъЙонг, АрМоДжъУЙонгДжъЙонгЙе Всички в света знаят ползата от полезното, но никой не осъзнава ползата от безполезното“. 

С надеждата и вие да успеете да намерите нещичко полезно в това мое безполезно бръщолевене, и с благодарност за вашето търпение ви пожелавам „Приятe ден“.