ДжуангДзъ 庄子 е, може би, вторият най-значим Даоистки философ, след ЛаоДзъ, но пък е  ненадминат в брилятния начин по който използва цялото богатство на китайския език, за да създаде невероятните си метафори и чудновати истории. По подобие на повечето древни философи, историческите данни за човека ДжуангДзъ са доста оскъдни.  От „Записки на историка”  (монументална история на древен Китай и света, започната от СъМаТан 司马谈 в края на 2 век пр.н.е и завършена от сина му СъМаЧйен 司马迁 през 86 г.пр.н.е.) научаваме само, че фамилното му име е било Джуанг庄, а личното Джоу周. Когато навършва пълнолетие получава официалното име ДзъШйо 子休. Според СъМаЧйен е бил книжовник в градчето Мънг в държавата Сонг 宋, която се е намирала в днешната Хънан провинция. ДжуангДзъ произхожда от бедно семейство. На младини получава дребен пост като отговорник на цех за производство на лакове. Това обаче си остава единствената му държавна служба и в последствие отказва всички предложения за правителствен пост. 

СъМаЧйен пише: „ ДжуангДзъ е бил много добре запознат с цялата литература на своето време, но е предпочитал вижданията на ЛаоДзъ и се е смятал за негов последовател. По голямата част от неговите (на ДжуангДзъ) писания се занимават с метафорични илюстрации на Даоистките доктрините на ЛаоДзъ 老子“. 

Основен източник на информация за живота на ДжуангДзъ е едноименната книга - „ДжуангДзъ“, част от която се смята за дело на самия ДжуангДзъ, а остналото е било написано по-късно от негови последователи. В книгата намираме описания на редица случки и анекдоти от живота на философа. В пасажите от книгата, ДжуангДзъ се проявява като непредвидим и екцентричен мъдрец, който изглежда напълно безразличен към битови удобства и обществено признание. Дрехите му са вехти и целите в кръпки, а обувките си е трябвало да овръзва с връзки за стъпалата си, за да не се разпаднат. Въпреки всичко не смятал, че е мизерен клетник, а просто беден.

В книгата „ДжуангДзъ“, глава 17 – „Есенни Наводнения“ е описана следната история: ДзуангДзъ ловял риба на брега на река Пу, когато двама пратеници на принц Уей, дошли да го поканят да поеме делата на държавата Чу. Без дори да обърне глава да ги погледне, ДжуангДзъ казал:“ Чувал съм, че в държавата Чу имате една свещена костенурка, която е мъртва от 3 000 години. Вашият принц я държи на почетно място в храма на предците, поставена в бамбукова клетка покрита с кърпа. Дали костенурката би предпочела да е мъртва и пазена на такова видно място, или да е жива и да си влачи опашката в калта?“. Пратениците се спогледали за миг и отговорили: „Ще предпочете да е жива и да си влачи опашката в калта“. „Тогава ви моля да си отидете. Предпочитам да си влача опашката в калта“ отпратил ги ДжуангДзъ без дори да ги удостои с поглед. 

Друг анекдот от книгата „ДжуангДзъ“ разкрива неговото отношение към смъртта. Когато жената на ДжуангДзъ починала, неговия най-добър приятел, ХуейШъ, отишъл да изкаже съболезнования, но го намерил, седнал на рогозка, да пее акомпанирайки си биейки по дъното на корито. „Когато жена ти е живяла дълго с теб, родила ти е деца и след като е остаряла е умряла, тогава просто да не опяваш е достатъчно. Да седиш тук обаче и да пееш и биеш по това корито, не е ли малко прекалено и странно?“, попитал ХуейШъ. „Не“, бил краткия и категоричен отговор на ДжуангДзъ. След това пояснил, че човешкият живот е само една брънка от безкрайна поредица от взаимно-предизвикващи се превъплащения и промени, водещи началото си от древен и загадъчен хаос от който чрез мистича промяна произлязла витална енергия, която чрез нова промяна придобила физическо тяло. Следващата промяна донесла раждане и живот. Сега е ред на новата промяна и тя(жена му) е мъртва. Взаимоотношенията между тези промени е като процеса на смяна на четирите сезона, от пролет към есен и от зима към лято. „Ако взема сега да я оплаквам и опявам е все едно, че не разбирам повелите на Съдбата. Затова се въздържам“, казал ДжуангДзъ и продължил да пее и бие по коритото. Това негово разбиране за неизбежността и естествеността на смърта не се променя и когато неговите ученици започнали да обсъждат плановете за неговото собствено погребение. „Аз ще имам небето и земята за мой ковчег, слънцето и луната, звездите и съзвездията ще са моята нефритена и перлена украса, а всички живи същества ще са моите оплаквачи. Какво повече бихте могли да добавите вие? „Страхуваме се, че ако не те погребем гарваните и орлите ще изядат тялото на нашия учител“, отвърнали те ужасено. „Ако ме оставите на земята ще ме изядат птиците, ако ме погребете под земята ще ме изядат червеите и мравките. Вземайки от едните и давайки на другите само издавате вашите пристрастия към едните и неразбирането ви за единството на всичко в света”, укорил своите ученици старият учител. С това си безразличие към съдбата на тялото му след смъртта ДжуангДзъ много напомня на Сократ, който на загриженоста на своите ученици за ритуала около собственото му погребение отговаря, че след като изпие отровата ще замине на острова на благословените и това което ще остане да бъде погребано няма да е Сократ, а ще е само една куха обвивка. 

На друго място в книгата ДжуангДзъ си задава въпроса: „Как мога да знам, че да обичаш и държиш на живота не е грешка? Как да знам, че тези които мразят смъртта не са като деца загубили пътя към дома?“. След тези два провокативни въпроса невероятният разказвач ни подхвърля поредната си страхотна история. В нея се разказва за лейди Ли, дъщерята на граничен охранител, която била харесана от принца на Джин и той я отвел със себе си (по това време многоженството е било широко разпространена практика в Китай). През целия път девойката плакала безутешно за дома и родители си. Когато обаче пристигнала в двореца, опитала от вкусните и изобилни гозби, а след това преспала в мекото и широко легло, тя тутакси съжалила за своите сълзи по-рано. И Джуанг Дзъ завършва историята отново с въпрос: „Как мога да знам, че умрелите не съжаляват, че въобще някога са искали да живеят?“. 

Разбира се никое представяне на ДжуангДзъ и философията му представена в едноименната книга няма да бъде завършено ако не се спомене, може би най-известната история, а именно историята за ДжуангДзъ който сънувал, че е пеперуда. 不知周之梦为胡蝶与，胡蝶之梦为周与？ Докато спал, Джоу(както вече казахме това е било личното име на ДжуангДзъ) сънувал, че е пеперуда, която волно прелитала от цвят на цвят без каквито й да е грижи и неволи. Когато се събудил ДжуангДзъ се замислил: „Дали съм Джоу(ДжуангДзъ), който току що сънува, че е пеперуда, или съм пеперуда, която в момента сънува, че е ДжуангДзъ?“. 

Така ДжуангДзъ прекарва живота си в забвение и нищета. Физическата си бедност обаче компенсира с духовно богатство и нравствена свобода. Той учи своите последователи най-вече с примера на собствения си безукорен морал и дълбокото си познание, а написаното от него остава като ценно наследство не само за Китай,но и за цялото човечество.