Противопоставянето Джентълмен – Малък човек е една от любимите ми теми в древнокитайската философия. Това е лайтмотив който се появява отново и отново в различни варианти сякаш, за да не ни позволи да забравим, че има такова разграничение, и че ние трябва да правим всичко възможно да се стремим „нагоре“ подражавайки на Джентълмена и в същото време да избягваме всяко действие което би ни дръпнало „надолу“ към Малкия човек. 

Горният цитат всъщност е само част от аргумента в  "Аналекти" 13.25. В непредставената тук част Конфуций обяснява, че всяко забавление, независимо колко вулгарно и противоречащо на принципа на Дао, е в състояние да достави истинско удоволствие на Малкия човек. Типа удоволствия които забавляват малкия човек са многобройни и лесни за осигуряване. Те не изискват специални умения или морални качества. Това прави Малкия човек лесен за забавления. Когато стане въпрос обаче за делови отношения Малкият човек е безпощаден към хората които имат злощастната съдба да работят за него. Без да се съобразява с техните индивидуани способности, той изисква непосилни за тях неща. Неуверен в своите лични качества малкият човек е зъл и безкомпромисен към прегрешенията на подчинените си и ги наказва сурово и за най-дребните грешки. 

Коренно противоположен е случая с Джентълмена; трудността в доставянето на удоволствие на джентълмена идва от това, че нищо което не е в хармония с принципа на Дао не би го зарадвало истински. Единствено дейности следващи изискванията за справедливост и човеколюбие го радват, само забавления които отговарят на нормите за благоприличие и липса на вулгарност му носят наслада. Нужни са високо-стойностни занимания и забавления, но те по принцип са непонятни и недостижими за множеството и съответно е трудно да се намерят хора способни да ги предоставят на Джентълмена. Казано с други думи: за да получи истинско удоволствие на джентълмена му е нужен хмм... , ами друг джентълмен. В същото време, в деловите си отношенията с хората работещи за него джентълмена винаги се съобразява с техните индивидуални възможности и не ги натоварва с непосилни задължения, Уверен в своите качества и морални добродетели Джентълменът е великодушен към пропуските на своите подчинени и е склонен да прощава техните грешки, ерго леснотата да се работи за него. 

Ако ви звучи познато, но някак малко странно то е защото това е обърнатия вариант на т.нар. Златно правило на морала формулирано в Библията от самия Исус с думите: „ И така, ВСЯКО НЕЩО, КОЕТО ЖЕЛАЕТЕ ДА ПРАВЯТ ЧОВЕЦИТЕ НА ВАС, ТАКА И ВИЕ ПРАВЕТЕ НА ТЯХ; защото това е същината на закона и пророците.“ (Матей 7:12). Някои наричат варианта на Конфуций, „негативно“ златно правило, а това на Исус - “позитивно“.  Според немалко хора в основата си и двете са по същество еднакви, но аз бих искал все пак да се вгледам малко по-детайлно. На пръв прочит изглежда, че Исус проповядва по-активна форма на морал. В смисъл, че подтиква хората да извършват човеколюбиви, добронамерени и загрижени за другите хора действия. Да проявят „навън“ вътрешната си доброта. Има активен момент в призива – „така и вие ПРАВЕТЕ на тях“. Призивът на Конфуций пък звучи някак по-пасивен – „НЕ ПРАВИ на другите“. В „позитивния“ вариант на златното правило акцентът е върху извършване на добри действия. При мъдреца от Китай се забелязва като че ли повече активна загриженост за недопускане на извършването на лоши действия и известна пасивност и незаинтересованост по отношение на извършването на добри такива. И мога от личен опит да ви уверя, че китайците понякога могат да бъдат дразнещо незаинтересовани и пасивни когато в тяхно присъствие, на обществено място, се извършва някакъв акт на несправедливост или насилие над други (непознати) хора. Политиката на „ненамеса“ в чуждите разправии наистина на моменти може да ви се стори като проява на „чудовищен непукизъм“ и в очите на западен наблюдател китайците могат бързо да се превърнат в “ужасни хора на които не им пука за другите“. Пак от 10-годишния си опит в Китай мога да ви уверя, че китайците със сигурност не са „ужасни хора“, но наистина поведението им по време на проблемни ситуации на обществени места може да бъде доста различно от това, което ние „западняците“ считаме за нормално. Тук обаче бих искал да направя две уточнения, първо – за това им поведение си има исторически и социално-икономически причини, които са прекалено сложни, за да бъдат обяснени набързо тук (но ги има и са валидни) и второ – на запад също се случва хора да бъдат абсолютно безразлични към страданията на непознати. Готов съм да призная обаче, че чисто статистически може би вероятността това да се случи е по-голяма в Китай. Да се върнем обаче на цитата. Изглежда сякаш според Конфуций, по-важно за обществото е да се избегне извършването на лошите постъпки. Но това не значи, че той е безразличен към създаването на добродетелни навици. Напротив, всеки който е запознат с учението му знае, че за Конфуций изграждането на морален характер и превръщането на човек в Джентълмен 君子 (ДжуънДзъ) е изключително важно. В учението на Конфуций основната добродетел, добродетелта с главно Д, е 仁 Рън, което на български се превежда като: Човеколюбие, Хуманност. За конфуцианството обаче семейството има специално място. То е с предимство пред обществото като цяло. И в конфуцианската литература има безброй примери когато активно се поощрява  и дори повелява извършването на добродетелни действия към родителите и по-възрастните членове на рода. Би могло да се каже, че Конфуций проповядва „негативното“ правило навън в обществото и „позитивното“ вътре в семейството и рода, където обич, привързаност и готовност за саможертва  са естествени, биологично обусловени и много дълбоки природни  инстинкти, надхвърлящи границите на изкуствено създадените, социално обусловени и чисто формални обществени конвенции.

За мен обаче ключов елемент и в двата варианта на това правило е не толкова противопоставянето „прави – НЕ прави“, а най-вече фактът, че действието/недействието е директно свързано и зависимо от желанието(волята) на конкретния изпълнител на въпросното  действие. И в двата варианта на моралното правило ( позитивен и негативен) действието е подчинено на и обусловено от желанието. Ако аз съм суетен снобар и желая хората да ме ласкаят и хвалят неискрено, то и аз ще лаская и се подмазвам на останалите без да се  интересувам от истината. Ако съм мързелив лентяй и мошеник който желае хората да игнорират мързела и мошеничествата ми, то тогава и аз ще игнорирам лентяйстването и мошеничествата на останалите. Същото важи и за „негативното“ правило: суетният снобар не иска да му казват истината и затова и той няма да казва истината на останалите. Мързеливият некадърник не иска да го карат да работи и носи отговорност, затова и той не подтиква останалите към работа и отговорност. Мисля си, че всяка морална и етична система (колкото и добре да е теоретично формулирана тя) в крайна сметка се превръща в заложник на (и зависи от) субективната воля/желание на отделния индивид. Много велики мислители са се опитвали да открият това чудодейно морално правило, което веднъж дефинирано и ясно формулирано да ни даде един безгрешен, обективен и абсолютен критерий чрез който да можем да преценяваме моралността на всяка една постъпка. Може би никой философ не е посветил повече време на този проблем от великият Имануел Кант. Но дори и неговият безспорен гений не успява, по мое скромно мнение, да заобиколи тази зависимост. В своя „категоричен императив“, може би най-брилянтното постижение на западната морална философска мисъл, Кант казва: „Действай само според максима, която ти би могъл в същото време да ЖЕЛАЕШ да бъде установена като универсален закон“. Пак опираме до проблема за желанието, заради което всеки морален закон и всяка норма стават зависими от вътрешните добродетели и характер на индивида който ги прилага. Кант и запада полагат много усилия в опитите си да създадат нормативен морал, етика на писаното правило. Етика при която като добро и морално се определя това което отговаря на дефиницията, без оглед на индивида и конкретните обстоятелства. Този тип морална философия е наречена на името на Кант, Кантианска етика. Може би бихме могли да я наречем също така - „Етика на правилото/закона“. Тя е напълно рационална и абсолютна. Единственото което се изисква от човек, за да бъде обявен за морален е да не нарушава етичните закони. Морално и добро е това което отговаря на нормата, която е крайния съдник. В този вид етика личните вътрешни качества и добродетели на индивида са без значение при оценката на неговите действия. Оценява се действието, а не действащия. Важно е „какво“ е направено, а не „кой“ го е направил. Получава се така, че постъпките на човека „оцветяват“ неговия характер. От своя страна Конфуций е привърженик на т.нар „Етика на Добродетелта“ (фен на този вид етика между другото е и древногръцкият философ Аристотел). При тази етика определящ момент е НЕ това което е написано в закона, а това което би направил в дадена ситуация един морален човек, мъдрец. Тук вече вътрешните морални качества и добродетели на извършителя определят дали извършеното е етично или не. Оценката зависи от това „кой“ е извършил действието (в смисъл дали извършителят е морален и добродетелен човек). При този вид етика може да кажем, че характера на човека „оцветява“ неговите постъпките. И затова, тази етика обявява за добри постъпките, които моралният и добродетелен човек извършва. Този човек има морален компас вътре в себе си и на него не са му нужни правила и закони отвън да му казват кое е добро и кое не, какво да прави и какво да не прави. Между дугото, нещо подобно казва и Платон в „Държавата“, където в книга 4-та четем: „ ...няма нужда да се налагат закони на добрите хора, те сами ще открият правилният начин на поведение.“  И сега след като започнахме с Конфуций и Исус, минахме през Кант и Аристотел, за да стигнем до премъдрия Платон, мисля е крайно време да сложа точка ТОЧКА