За старт на днешната беседа мисля да използвам един стар виц и едно актуално напоследък  възклицание. Вицът е следният: “Кога ще настане световен глад?“, „Ами когато китайците разберат, че оризът е само гарнитура“. Възклицанието пък е нещо от сорта на: „Малеее, глей какво правят тия китайци“ и обикновено е реакция на поредната новина от Китай за нов скоростен влак, 5G мобилни мрежи, строеж на болница за 10 дена и прочие подобни чудеса на техниката. И въпреки разнопосочните им на пръв поглед внушения: вицът издава чувство на презрително снизхождение към горките бедни и гладни хорица, а възклицанието е израз на възхищение пред невероятно бързия икономически растеж на Китай, аз ще се опитам в следващите минути да покажа, че и двете постановки са неточни, тъй като и двете, в една или друга степен, изхождат от грешно предположение, а именно: че винаги досега Китай е бил една много бедна страна. 

Удивлението пред изненадващо бързия икономически растеж на гиганта от изток ми напомня случка от моя живот от преди много години, когато фирмата ни за доставки по домовете, „Мариана“, започна да работи с преподаватели от Американския университет. Заради ужасния ми английски, в началото трябваше да приемам поръчките чрез преводач на университета. Работата потръгна и не след дълго, благодарение на честите контакти с чужденците, английският ми бързо се подобри, така че нуждата от преводач полека- лека напълно отпадна. Помня, че веднъж съпругата на тогавашния финансов директор на АУБГ, тя се казваше Деби Питман и беше наш редовен клиент, ме похвали, че никога не била срещала чужденец, който толкова бързо да напредне в изучаването на английския език. Няма да лъжа, че не ми стана супер приятно, това обаче което Деби не знаеше, бе че като ученик в 11. и 12. клас, по настояване на баща ми – благодаря, татко – взимах частни уроци по английски, а след това продължих самостоятелно и старателно да се занимавам с езика през 2-те години в родната казарма (татко ми пращаше думички, които написваше на листа, специално изрязани във формат, който да се побира в горния джоб на куртката ми, отново „Благодаря”). След казармата животът ми се стече така, че не ми са налагаше да ползвам английски и полека- лека забравих почти всичко, което бях научил. Така в началото на работата ми с АУБ се наложи да ползвам преводач. Когато започнах да общувам с преподавателите от Американския обаче се оказа, че не съм забравил нещата напълно и благодарение на положения по-рано труд и придобити умения (които поради дълго неползване бяха доста закърнели) бях в състояние толкова бързо да възстановя своите знания. След като си дадох 30-тина секунди да се насладя на похвалата, си признах пред Деби, че всъщност аз не съм придобил нови знания по английски, а съм възстановил позабравени умения. И така, след като използвах случая да ви се похваля с моя английски, да се върнем на Китай и неговото невероятно икономическо чудо  – моето мнение е, че няма никакво чудо нечувано, а просто Китай се връща на място, където е бил през огромна част от своята 5-хилядолетна история, а именно сред най-развитите в икономическо, културно и политическо отношение общества в целия свят. И тези, които не могат да се начудят на това скоростно израстване от нищото в Китай, рискуват да изпаднат в същото заблуждение, в което изпадна Деби по отношение на моите „супер способности” да уча английски. В продължение на хиляди години Китай е превъзхождал, бил е равен или в отделни случаи е отстъпвал съвсем леко на най-силните и развити общества за съответния исторически период. Приносът на Китай в общата съкровищница на световните културни, икономически и обществено-политически богатства е огромен, изключително важен и очевиден за всеки, който се занимава със световна история. Това, което заблуждава мнозина в тяхната оценка за Китай, е фактът, че периодът на най-новата история, този най-близко до нас (говоря годините от около 1850 до 1978), е наистина много труден за Китай. Страната е в криза, губи своето икономическо, културно и военно влияние  и дори е поставена в унизително и подчинено положение от намиращите се във възход западни страни. Според мен обаче този период е изключение от правилото и това, което всъщност би трябвало да предизвиква повече интерес и внимание, е въпросът: ЗАЩО и КАК Китай е допуснал да изпадне от елита на световната сцена и в продължение на 100 – 150 години да се превърне в тази жалка, бедна, объркана страна,превърнала се в обект на подигравки и жлъчни вицове. (На този въпрос ще се върнем по-късно).  

Що се отнася до вица за ориза, целта ми не е да нападам вица, той си е супер и дори намирам закачката с гарнитурата за доста оригинална, но все пак в името на 15-те години, които прекарах в Азия, ядейки „гарнитура“, бих искал да кажа нещо в защита на ориза и оризоядците. 

Първо: оризът е гарнитура само за хора, които НЕ знаят какво е ориз. Той е една от основните храни, като хляба и картофите при нас. Аз например едва след като отидох в Корея, разбрах, че да ядеш пиле с ориз и хляб е все едно да ядеш пиле с хляб и хляб. Същото важи и за хората, които ядат манджа с картофи и хляб. Все едно да ядеш манджа с хляб и хляб. Толкова по въпроса за ориза като гарнитура. Що се отнася до по-общия въпрос за разнообразието на храната, нека поговорим малко за ресторантите и тяхната история. Все пак те са обществената институция, посветена именно на храната и всичко свързано с нея. Смята се, че съвременните ресторанти са възникнали през XVIII век във Франция. През 1765 година френски готвач на име Буланже отваря в Париж своя бизнес за продажба на супи и бульони. Над вратата поставил рекламен надпис, в който на латински рекламирал своите „ресторабо“ restaurabo. Думата ресторант идва от латинската дума „рестораре“, което означава „възстановявам“ и още от средновековието се е използвала, за да обозначава месни супи и бульони, които се смятало, че били здравословни, ерго „възстановяват“ здравето на човек. И така от латински и после през френски сега думата ресторант на много езици означава именно това, което означава. Смята се, че това е било първото място, предлагащо меню с избор на различни ястия на своите клиенти. За първи „истински“ ресторант обаче се смята откритият през 1782 година, "La Grande Taverne de Londres"(Голямата лондонска таверна) отново в Париж. Ресторантът е основан от Антоан Бовилие и остава повече от 20 години без конкуренция. 

Оказва се обаче, че цели пет века по-рано на другия край на света, в Китай, вече имат своите многобройни и работещи на пълни обороти ресторанти. Южната Сонг династия (1127 – 1279 г.) е с територия около 4 пъти по-голяма от територията на Франция от XVIII век и има население от 60 милиона (според Уикипедия населението на Франция през 1226 година е 16 милиона). В началото на XIII век Ханджоу е най-големият град в света с население от около 1 милион (за сравнение Париж по това време е бил около няколко десетки хиляди). Обръщам толкова подробно внимание на въпроса с възникването на ресторантите, защото съм съгласен с твърдението на професор Кифър, който гледа на ресторантите най-вече като на нещо, което е кулминацията на определени икономически процеси, а не просто модно хрумване или тенденция. Погледнато по този начин наличието на ресторанти в дадена страна в определен исторически период може да бъде прието за показател за динамиката на икономическата активност и материалното благополучие на тази страна. А в Китай от XIII век е имало много и пълни ресторанти. Ето един пасаж от книга, издадена през 1187 година. Книгата се казва „Мечтания за разкоша на източната столица“ от автор на име Мънг ЮенЛао. По това време столицата, за която той мечтае е град Кайфенг (който вече е превзет от нашественици) и авторът живее в новата столица Ханджоу. Ето как той описва  ресторантите в Ханджоу: „ В момента, в който клиентите изберат на коя маса искат да седнат, биват попитани какво ще желаят. Хората от Ханджоу са много капризни. Стотици поръчки валят от всички страни: този иска нещо горещо, друг нещо студено, трети нещо подтоплено, четвърти нещо охладено; един иска сготвена храна, друг нещо сурово, някои искат печено, други избират нещо на грил. Всички поръчват различни неща. Сервитьорът взима поръчката и отива до тезгяха, откъдето извиква поръчаните ястия по ред на поръчване. След малко той взима три купи в лявата си ръка и натрупва около двайсетина ястия на дясната си ръка(от дланта до рамото) и ги разнася по масите в съответствие с поръчаното. Не му е позволена и най-малката грешка“. 

Има и специализирани ресторанти само за определени видове храна или регионални ястия.В центъра на града има многоетажни сгради, а на десетте основни пазара може да се намерят свинско, дивеч, зеленчуци, плодове, риба (прясна и осолена) и ориз. Модните стоки и продуктите се предлагат в специализирани магазини, а улични продавачи предлагат парчета печено свинско. 

Така, сега да излезем от кулинарните закачки и да погледнем малко по-сериозно. Ще започна обаче с едно предупреждение от Фернан Бродел, френски историк, който Енциклопедия Британика определя като „ един от най-важните историци на XX век“. В своята книга „Граматика на цивилизациите“ той казва: “Трябва да се опитаме да разберем, че двете големи цивилизации в Далечния изток (Индия и Китай б.а.) са хилядолетни цивилизации и да забравим нашия опит на хора от Запада“. В Китай размерите, обемите,  продължителността и най-вече непрекъсваемата приемственост в развитието на обществото са с размах и в мащаби, надхвърлящи многократно европейските рамки. Затова на нас ни е трудно, може би дори невъзможно, адекватно да ги разберем. Европейската история е съставена от поредица от исторически периоди: грубо казано, в Древната античност имаме около 700 години класически период с езическия блясък на Гърция и Рим и техните постижения в областта на политиката, философията, медицината, военното дело, строителството и инженерството. След рухването на Римската империя следва период на  хаотична миграция вътре в Европа и отвън към Европа на всевъзможни германски, хунски и славянски народи, които от гледна точка на гърци и римляни са „варвари“. Постиженията на Гърция и Рим са разрушени в огромна степен; царят хаос, неграмотност и безвластие. Следващите хиляда години (500 – 1500г.) е Средновековието. Тези години, справедливо или не, получават названието „Мрачните векове“. За Рим вече никой не си спомня дори. Величественият някога Римски форум в Рим се е превърнал в пасище. Районът е известен под името Кампо Вачино (Campo Vaccino), което означава Пасище за добитък. На мястото на науката, философията и изкуството се настанява християнството и институциите на Католическата църква. Всичко в света се разглежда през призмата на новата религия. Следват  300 - 400 години на Ранно - модерния период, който започва с Ренесанса и завършва с Просвещението. Европейците преоткриват класическото наследство на Гърция и Рим. Средновековието е отречено, а доскорошнитя абсолютен авторитет на църквата е отхвърлен и тя е обвинена за всички беди. Просвещението е последвано от Научната, а по-късно и от Индустриалната революция и възникването на националните държави. В новите западни консуматорски общества материалното благополучие и техническият прогрес се превръщат в основна мярка за измерване на успеха. Вярата и религията са осмени и отречени и вместо на бог сега европейците се кланят на рационализма и проповядват атеизма. Бил Гейтс, Стив Джобс и Илън Муск са новата света троица.  В цялата тази поредица от периоди не само че няма ясно доловима приемственост, а напротив, много често ставаме свидетели на яростно и тотално отричане на постиженията на даден период от тези, които идват след него. 

Случаят с Китай е напълно противоположен – всеки период от историята (с малки изключения) е свързан с периода преди него, както и с този, който следва. Вместо тотално отричане има приемственост с някои корекции. Това позволява на Китай, уповавайки се на своите традиции, да акумулира хилядолетен опит и да го използва, за да трупа успехи и благоденствие или пък да се справя с трудности и кризи, когато го споходят. Основна идеология на китайското общество в продължение на вече 2 000 години е конфуцианството (отново с някои периоди на намаляване на това влияние, които обаче не са фатални). Конфуций е известен с консерватизма си и за решаване на проблемите на обществото винаги търси решение, поглеждайки назад в историята. Той е бил силно подозрителен към хора с новаторски и революционни предложения за реформиране на системата. И такъв един подход осигурява на Китай база за много успешно развитие в продължение на над две хилядолетия. Както споменахме по-рано, Китай от XIII век е бил по-развит от Франция през XVIII век. Нека сега се върнем още 500 години назад. Попадаме на династията Танг (618 – 970). Според професор Джон Робъртс, британски историк, „ Танг от VII век е представлявала най-напредналата цивилизация по онова време и столицата ШиАн (град, който съществува и до момента) вероятно е била най-големият град в света с население от 1 милион вътре в рамките на крепостната стена и още 1 милион, живеещи в предградията извън стената. Всеки от двата основни пазара е разделен на 10 части и всяка част е разделена на алеи. На всяка алея се продава само един вид стока: аптечни материали, дрехи, злато и сребро. Търговците на злато и сребро предлагат на клиентите си и банкови трезори, един вид се явяват като протобанкери. 

Нека погледнем дори още назад във времето и да съпоставим Китай с най-успешната империя в европейската история, Великата Римска империя. За наш късмет Рим (27 BCE–476 CE) и династията Хан (202 BCE–220 CE)се застъпват във времето почти идеално. И двете империи успяват за продължителен период ( около 400 години) да наложат своето управление над огромни територии и приблизително еднакво население – около 50 милиона. И двете създават изключително качествени и способни политически системи, чрез които налагат дълги периоди на ред и законност, което пък от своя страна допринесло за бурен икономически и културен растеж. 

От династията Хан пък идва военният наръчник „Изкуството на войната“ от великия китайски пълководец и философ СуънДзъ, едно от най-великите постижения на военната мисъл създавано някога. Книгата и до днес се ползва като учебно помагало в Американската военна академия в Уест Пойт и е посочена като „препоръчително четиво“ за кадетите в Кралската Военна академия на Великобритания. Дъглас Маккартър, 5-звезден американски генерал, началник на генералния щаб на армията на САЩ през 30-те години на миналия век, главнокомандващ на войските на ООН по време на Корейската война твърдял, че винаги е имал копие от „Изкуството на войната“ на бюрото си. Бившият главнокомандващ армията на САЩ и впоследствие Държавен секретар на САЩ, Колин Пауъл, казва: „ Чел съм „ Изкуството на войната” на СуънДзъ. Той продължава да влияе и на войниците, и на политиците“. 

Бъдещи поколения ще си спомнят за империята и ще ползват нейни постижения, но тя е безвъзвратно загубена и никога повече не бива възстановена. Династията Хан обаче когато стига до размер, който смята за оптимален, доброволно прекратява експанзията си и успява да задържи вече отвоюваните територии и ги китаизира (доколкото на мен ми е известно Китай е единственият случай, в който империя успява да запази и утвърди териториите си след спирането на своето разширение). Така въпреки че по-късно и тя е победена, нейните институции и постижения са възродени от следващите династии. И може би основна причина за това е наличието на мощен и дисциплиниран бюрократичен апарат, възпитан в етичните норми на Конфуцианството. Според шведския китаист, и бивш професор в Колумбийския университет, Ханс Биленщайн,: „ Китай създава най-впечатляващата система на управление в света по онова време, а също така и в по-сетнешни времена“. 

Колкото и назад във времето да се връщаме, неизменно откриваме един Китай, който е добре организиран, богат, културен и изобретателен. И имаме цялата тази информация заради едно от може би най-важните изобретения и постижения на Китай, а именно техните йероглифи. Създаването им е обвито в легенди и неясноти, едно обаче се знае със сигурност: китайските йероглифи са сред най-старите писмени системи в света и са най-старата писменост, която продължава да се използва без прекъсвания от създаването си досега.Йероглифите са изключително важни за китайците още от самото начало. Писмеността им е това, което ги разграничава от останалите племена и е основен момент от тяхното самоопределение като китайци, т.е. НЕ варвари. Йероглифите са главното, което те виждали като отделящо ги от "варварите" и правещо ги цивилизован народ. Те са това, което прави възможно изграждането на отличната бюрокрация, за която току - що говорихме. Според британския историк Джон Робъртс „ грамотността и политическата култура в Китай са толкова тясно свързани, както никъде другаде“. Китайската писменост възниква и се развива много бързо. Ние нямаме данни за междинни етапи в развитието й. В момента, в който има китайска писменост, то тя е почти напълно развита такава. Така че ние не знаем много за нейните ранни етапи на развитие, но в един момент, преди около 3 500 години, тя се появява. Това е периодът, от който можем да видим китайците като самоопределена общност. И тяхната способност да записват своята история и своите действия е основен елемент от процеса им на самоопределяне.

И след като тръгнахме от Китай в XIII век и стигнахме до самото начало на китайската цивилизация – йероглифите, нека отново скочим много напред и поговорим за Китай от периода XV – XIXвек. Когато Вашку да Гама пристига за първи път в Индия ( 1498 година), неговите стоки били напълно неприемливи за бартер-търговия  от местните тръговци. Азиатците имали по-добри платове и по-качествени метални и керамични изделия. Очертавал се пълен провал за експедицията, която е била изпратена основно и най-вече с търговска цел. За щастие имал малко злато, което местните приели с охота и така Вашку да Гама успява да купи достатъчно индийска стока, за да може след като се прибира у дома, да убеди португалския крал да продължи експедициите. Следващият път, когато пристига в Индия обаче, Вашку да Гама вместо ненужните платове и грънчарски стоки носи на борда на корабите си сериозен арсенал от оръжие. Неспособен да убеди местните търговци да търгуват с него по нормалния бизнес начин, да Гама прибягва до пиратски действия, нападайки и плячкосвайки арабски кораби в открито море. 

Преди това един интересен факт от световната история: коя страна получава най-големия дял от среброто , идващо от новооткритата Южна Америка в периода XVI – XVIII век? Някой може би ще предположи Испания или пък Франция(която наследява Испания като хегемон,  или дори Англия, която още по-късно доминира океаните). Верният отговор обаче е Китай (вторият най-голям получател между другото е Индия). И причината за това е нещо, което преди малко споменахме, а именно некачествените стоки, които Европа произвежда по това време. И в текстила, и в грънчарството и обработката на желязо европейските занаятчии не могат да предложат нищо, което да заинтересува индийските и китайски търговци. Азия обаче от своя страна има много стоки, които са изключително търсени в Европа – чай, подправки, порцелан. Европейците са давали мило и драго да се докопат до прочутите индийски и китайски подправки и чайове. През 1866 година Англия внася 43 000 тона китайски чай. „По това време стойността на внесения от Китай чай е по-голяма от стойността на всички стоки, изнесени от Англия за Китай, взети заедно. Митото върху вноса на чай съставлява значителен процент от приходите на британското правителство“ (Дж. Робъртс „История на Китай стр. 215). Да не говорим за изящните порцеланови съдове за хранене и сервизите за чай, пристигащи от Китай, за да заместят грубите и недодялани копанки  и железни паници в средновековна Европа. През 17. век думата china „Чайна“ ( Китай на английски) става синоним на порцелан и фини и изящни порцеланови сервизи. Както обаче вече казахме, европейците нямали нищо качествено, което да предложат на Китай и Индия и затова били принудени да плащат в кеш – среброто от Южна Америка, за което току - що споменахме. Среброто наводнило Китай до такава степен, че през 1531г. имераторът издава указ за обединение на поземления данък и данък трудова повинност и нарежда плащането на обединения данък да е в сребро вместо в продукти и положен труд.

През есента на 1792 година Великобритания изпраща своята първа дипломатическа мисия в Китай. След почти едногодишни пътувания и неуспешни опити за аудиенция на 8-ми септември 1793 година посланик Джордж Маккарти най-накрая успял да се срещне с китайския император Чян Лонг. Коленичейки пред императора,  Маккарти, който смятал своята страна за най-могъщата в света, представил на азиатеца подаръци от краля на Велика Британия. Една от целите на мисията била да убеди китайците да приемат английски стоки като бартер за китайския чай. Вече стана въпрос, че дотогава британците са плащали основно в кеш (сребро), което създавало огромен платежен дисбаланс (Този дисбаланс се обръща чак през 1830-1840 година, когато най-сетне Европа е в състояние да получава за своите стоки плащания в ценни метали от Китай). Много показателен е отговорът на императора до краля на Англия. След като многократно нарича всички европейци варвари, желаещи да се възползват от благата на поднебесната империя, император Чян Лонг заявява: ”Досега всички европейски нации, включително варварите търговци от вашата страна, вършеха своята търговия с нашата небесна империя в Кантон(Гуанджоу). Такава е процедурата от много време насам, въпреки че нашата Небесна Империя притежава всичко в изобилие и не й липсва нищо. Така че нямаме нужда да внасяме стоки, произведени от варвари в замяна за нашите стоки”. С това китайският император отхвърля всички предложения на британците.

ЕВРОПА – ОТ ТЪМНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ ДО ВОДЕЩА СИЛА

И така, след като видяхме всички тези забележителни постижения на Китай в най-различни области на икономиката и обществено-политическия живот в продължение на 2 хиляди години и арогантната надменност (може би донякъде оправдана), проявена от техния император в самия край на XVII век, стигаме до главния, според мен, въпрос, за който споменах в началото на нашия разговор, а именно: 

Защо Китай не продължи и не създаде едно динамично, прогресивно общество? Но преди да се опитаме да потърсим отговор на този въпрос, ми се струва интересно първо да се запитаме как Европа успява да се издигне от средните векове на мизерия, неграмотност, политически хаос и липса на техническа изобретателност и да се превърне, през 19-ти век, във водеща в технологично отношение сила.

Едно много кратко, но и доста показателно обяснение се съдържа в заглавието на книгата на италианския икономист и историк Карло Чипола „Оръжия, Платна и Империи“. Европейците се проявяват като изключително умели имитатори. Те например успешно използват открития от Китай барут за създаване на пушки и особено на оръдия. Интересен и донякъде парадоксален е фактът, че дълго преди да знаят какво е барут, европейците напредват в областта на грубата металургия, за да леят все по-големи църковни камбани за все по-огромните си църкви и катедрали. Предполагам, че така както сега отделните държави се надпреварват къде ще бъде построена най-високата сграда, така и тогава християните са се надмятали коя църква има най-голямата камбана. Хората не се променят, променят се само нещата, които те смятат за престижни. Всичко е въпрос на приоритети. И именно опитът в обработка на метали, натрупан в изливането на всички тези огромни камбани, впоследствие помага на европейците много бързо да се преориентират и разполагайки вече с барут, да се усъвършенстват в производството на оръдия от бронз и желязо. А както вече видяхме от историята с Вашку да Гама и предстои да видим отново в историята на опиумните войни, силата на оръдията може лесно да надделее над силата на аргументите особено ако притежанието на оръдия е съчетано с отсъствие на морални скрупули. Така нещо, за което средните векове са жестоко обвинявани от модерна Европа, а именно свръхрелигиозност, в крайна сметка изиграва решаваща роля за нейните военни успехи, които пък от своя страна са жизнено важни за налагането на нова, модерна Европа на световната сцена. Ето случай, когато просто сляп късмет може да наклони везните на световната история в тази или онази посока. Други две щастливи обстоятелства също помагат на Запада да се индустриализира: 1) големите резерви на каменни въглища, които заместват изчерпаните дървесни ресурси и служат да захранват мощта на новите парни машини. 2) отвъдморските колонии, които го снабдяват (Запада) с буквално безплатните калории на захарта, произвеждана в робовладелските плантации, и със среброто, необходимо за купуване на индийски памук и китайски порцелан. Други две изключително важни за успехите на европейските военно-морски експедиции изобретения са платната и компасът. Първите са изобретени от арабите, но европейците, както вече споменахме, са ревностни и умели имитатори. Компасът пък идва от Китай, който с изключение на един откъслечен (но изключително впечатляващ) епизод между 1405 и 1433 година, не проявява интерес към морски експедиции, военни или търговски.

След като установяват технологичното си превъзходство, европейците започват да съдят останалите общества единствено и само според нивото им на технологично развитие и в резултат заключават, че те (европейците) превъзхождат всички останали общества (независимо от големите и богати градове в Азия, многобройните открития и многовековните традиции и богата култура на Китай и Индия). И този начин на оценка за статута на отделните общества продължава да съществува и до днес. 

ЗАЩО КИТАЙ ГУБИ ВОДЕЩАТА СИ ПОЗИЦИЯ И ОТКАЗВА ДА КОПИРА ЗАПАДА?

И сега вече мисля е крайно време да се опитаме да потърсим отговор на големия въпрос: Как и защо Китай загубва водещата си позиция, която държи толкова дълго? И свързаният с него подвъпрос: Защо впоследствие Китай на свой ред не копира военните и технологични постижения на Запада? Най-вероятно няма едно просто обяснение, което да ни даде задоволителен отговор, но бих искал да представя на вниманието ви разсъжденията на проф. Питър Стърнс. В една от серията аудио лекции „ Кратка история на света” той говори за няколко възможни причини. Според него най-вероятно през XVIII век Китай вече започва да усеща тежестта на свръхнаселението си. По време на дългия мирен период на развитие от края на XVII до края на XVIII век населението на Китай се удвоява, като от 150 милиона достига над 300 милиона. А през 1850 е вече 430 милиона. Самата нужда да се изхрани това огромно население със сигурност се е отразила негативно на динамизма на китайската икономика и на възможностите й за растеж. В този период също така започва да се забелязва едно отстъпление на Китай, който вече не е този главен източник на важни технологични иновации, усеща се и западане на културната изобретателност и оригиналност. Тази взаимна зависимост между многобройното население и липсата на технологичен напредък е важна и според френския историк Фернан Бродел, който в своята книга „Граматика на цивилизациите“ казва: „Гръко-римската античност, която е толкова интелигентна, не е имала машините, съответсващи на нейния интелект. Но всъщност тя и не се е стремила да ги има – за нейно нещастие е притежавала роби. Класическият Китай, формиран доста преди XIII в., също много интелигентен и особено в техническо отношение, за жалост също е имал твърде много хора. Човекът в Китай не е струвал нищо – изпълнявал е всички задачи в една икономика, която на практика пренебрегва дори домашните животни. В резултат на това Китай, който дълго време изпреварва всички в научно отношение, няма да премине прага на модерната наука. Ще остави на Европа тази привилегия, тази чест, тази печалба.“

Друг фактор е известно свръхбюрократизиране на администрацията, затрупване с прекалено много документация, което прави процеса за взимане на решения доста муден, нарушени са и ефективните връзки с провинциите. Ето още възможни причини: Въпреки че изобретява печатарската машина и почва да печата книги дълго преди Европа, огромната част от населението на Китай остава неграмотна; огромните градове на изтока, въпреки целия им блясък и търговски кипеж, не осигуряват лична свобода и пространство, неща, които защитават личността и новаторските идеи в Европа. Богатият иначе културен и интелектуален живот в древен Китай не е способен (или може би не желае) да постави под въпрос и ефективно да критикува установения ред. В Европа именно интелектуалците са тези, които революционизират европейската цивилизация. Дори в областта на технологията, където Китай постига толкова много и толкова рано, също се наблюдава това странно разминаване между интелектуална плодовитост и революционни промени.

Може би най-важното обстоятелство обаче е отказът на Китай да потърси източник за реформиране и подновяване на системата, като се заимстват модели от запада. Въпреки че са добре запознати с постиженията на Европа, китайците решават да не ги възприемат. Една от причините, и най-вероятно основната причина, за това е нежеланието на конфуцианския управляващ елит да се занимава и отдава важно значение на дейности, които ще увеличат престижа на търговците и търговията.  В Китай на почетно място е фермерът, който произвежда реалните блага. На търговията, която просто се занимава с размяна, се гледа с недоверие и пренебрежение, граничещо с презрение. Китайците дори  имам специален израз, който разграничава четирите класи в обществото според тяхното значение:  士农工商(Шъ Нонг Гонг Шанг) – 士Шъ е най-висшата класа, тази на образованите джентълмени/учените. Те са министрите и съветницте на краля; на второ място са  农Нонг - фермерите; след тях са 工 Гонг – работниците и чак накрая, на дъното на класацията откриваме 商Шанг – търговците. Между другото, недоверието към търговците не е само китайско виждане, в един от диалозите си Платон споменава, че никой уважаващ себе си аристократ не би дал дъщеря си за жена на търговец. Както споменахме преди малко, Древна Гърция също нерядко е критикувана за липса на технологичен прогрес. В нейния случай обикновено се изтъква като причина наличието на постоянен приток на роби, които вършат черната работа, осигурявайки на аристокрацията лукса на свободното време, което е абсолютното задължително условие, за да могат да се занимават с единствените дейности, които свободните граждани смятали за престижни, а именно политика,  философия и музите. Тук се сещам за думите на един американски философ, покойният вече Рик Родерик, който смята, че може би отсъствието на философията и философстването от живота на днешния западен човек се дължи най-вече на неговата прекалена заетост. В Европа обаче, както вече споменахме, липсва приемственост и в продължение на  около 1000 години Платон, Сократ и останалите атински и римски мъдреци са напълно забравени и се налага да бъдат наново преоткривани по време на Ренесанса. В Китай конфуцианството не само че никога не е забравяно, а напротив, то е моралният кодекс, използван за възпитаване на образования елит, който е де факто управляващата класа на Китай още от времето на династията Хан, около времето на Христос, когато Конфуцианството е обявено за основна философия на Китай. Имперските изпити, чрез които се набират кадри за администрацията, са по същество проверка на това колко добре си наизустил и възприел каноните на конфуцианството. 

Между другото, мой приятел, на когото бях пратил тази беседа, след като я написах, ми разказа интересна случка. Преди години посетил корейски женски будистки манастир (приятелят ми е женен за корейка). И там попитал игуменката (сигурен съм, че имат друго име, но не го знам), Какъв е смисълът на живота? И тя в отговор просто му казала, Рън仁 .

Пропита от духа на конфуцианството, бюрокрацията се страхува от резки промени, да не говорим за революции, било то индустриални, технически или научни.  За Конфуций, като за всеки истински консерватор, революциите са най-голямото зло в държавата и те трябва да бъдат избягвани. Основен ръководен принцип е да се запазят социалният ред и културното наследство на предците. И погледнати от тази гледна точка западните нововъведения са безполезни за китайците и техния начин на живот.

В резултат на тази своя политика на пасивност и незаинтересованост към новите открития Китай скоро е принуден да се сблъска с една модернизирана, енергична, пращяща от ентусиазъм и сила, присъщи на младите общества, Европа. Европа, която съчетава с унищожителен ефект притежанието на тежки оръдия с отсъствието на морални скрупули. През 1839 година британците започват Първата опиумна война срещу Китай, една от целите на която е да накара насила една суверенна държава да легализира продажбата на опиум на своята територия. Когато Китай отказва, е приложена т.нар. Дипломация с военни кораби.Използвайки превъзходството на своята флота, те бомбардират китайските пристанища и резултатът е договорът от Нанкинг, с който от Китай е отнет ХонгКонг. Не след дълго последва Втората опиумна война, която води до намесата и на други западни държави в плячкосването на отслабената Китайска империя. САЩ, Франция и Русия също се включват в борбата за откъсване на територии и установяване на насилствени търговски отношения с Китай. В Китай ги наричат „ Неравноправните договори“ и за всички китайци те са символ на огромно национално унижение и на тях се гледа като на тежка несправедливост ,извършена спрямо страната им. Годините от около 1840 до 1950 са известни в Китай под името „Векът на Унижението“. За Китай този век на унижението е всъщност двойно обиден. Защото Китай винаги се е смятал за велика сила и велика цивилизация; той винаги е вярвал в своето превъзходство над останалата част на света, в която в неговите очи има само варварщина. И оттук идва двойното унижение: първо, да станеш нация просто равна с всички останали (а не превъзхождаща такава) и второ, да станеш нация ,доминирана от варварите, от техните оръжия и тяхната наука. 

Тази ситуация е изключително сложна за Китай, защото за първи път в неговата хилядолетна история се случва нещо ново и непознато. В Китай е имало много рухвания на различни династии, последвани от периоди на хаос, войни и мизерия. Но всички те са се случвали в позната конфуцианска, китайска среда. И справянето с тях е ставало вътре във, и със инструментите на, традиционните конфуциански, китайски обществени структури и механизми. Външни сили и влияния са били неизбежно асимилирани и поглъщани от китайската цивилизация (може би единственото изключение е Будизмът, но и той претърпява значително покитайчване преди да бъде възприет в Китай). Във всички предишни случаи китайците нямат и капка съмнение в превъзходството на своите разбирания и своя начин на живот над този на „варварите“. Този път обаче,  освен военна,има и културна/цивилизационна инвазия. За пръв път част от китайското общество започва да има съмнения в конфуцианството и наложените от него социални, морални и обществени норми и ритуали. Хора започват да се питат дали именно прекаленото придържане към традиции и стари порядки не е всъщност основният проблем на Китай. Възниква сериозен дебат вътре в китайското общество за валидността и правилността на смятани дотогава за изконни и неприкосновени китайски ценности. Появяват се хора, които открито заявяват своето предпочитание за западната система и нейните ценности и яростно нападат като назадничава и неадекватна феодалната конфуцианска обществена уредба. Това, разбира се, допълнително отслабва, поне на първо време, Китай. Несъмнено е трябвало да се прогонят западните варвари, но за да се постигне това, трябвало е първо да бъдат усвоени науката и техниката на Запада. В края на краищата, след дългия и мъчителен период на лутане Китай показва изключителни способности да се справи с новите правила на играта. „За кратко време най-старата жива цивилизация се превръща в най-младата и прогресивна сила сред всички развиващи се държави. Но може би това е, защото може да се опре на една от най-древните и солидни оригиналности в своята старинна цивилизация: бюрократичната си организация“. (Бродел стр. 283)

Може би звучи парадоксално, но именно бюрократичният апарат, който, както си спомняте, бе посочван от историци като една от главните причини (с неговата закостенялост, тромавост и нежелание за промяна) за упадъка на Китай , сега се появява като основен инструмент и виновник за невероятните успехи на „Новия Китай”. Властите в Пекин много обичат този израз „ Новият Китай” и изразът заема челно място в правителствената пропаганда. Разбирам  мотивите на сегашните управници на Китай, които искат да си припишат цялата заслуга за успехите на страната от последните 70 години, но аз все пак имам резерви към това име и най-вече към опита за внушение за наличието на някакво генерално разграничаване между „стария“ и „новия“ Китай. И тези мои резерви са породени от огромната ми любов към историята и философията на древен Китай и от убедеността ми, че колкото и невероятен да изглежда икономическият и технологичен напредък на модерен Китай, то той е неразривно свързан и немислим без „Стария Китай”. Според френския историк Фернан Бродел „ всички ние имаме склонността – спонтанно – да гледаме на света, който ни заобикаля, единствено в твърде краткото време на собствения ни живот и да виждаме историята му (на света б.п.) просто като бърз филм, в който всичко върви едно след друго или се сблъсква: войни, битки, политически преговори, революции, икономически безредици, идеи, интелектуални, артистични моди ...“. И аз вярвам, че за много хора по-далечната история наистина е най-вече един калейдоскоп от събития, известни личности и сухи статистически факти, за които четем в учебниците по история, но ни е трудно да видим връзката им с живия живот, който ни заобикаля днес. И за хора с такава една гледна точка историята на Китай неизбежно би била ограничена от рамката: „преди 50-60 години Китай беше нищо, виж ги сега какво правят“. Което ни връща на възклицанието, с което започнах тази беседа. Погледнати обаче през историческата призма (която е безмерно по-всеобхватна от един човешки живот), тези 100 – 150 години са просто един епизод, вярно труден и унизителен, но все пак само епизод. И което е най-важно, този епизод е изключение от правилото, той е само една аномалия. Един лош сън в дългата хилядолетия история на великия Китай. И сега, събудил се от лошия сън, Китай се връща на мястото, което през по-голямата част от световната история му е принадлежало. И затова, избирайки историческата перспектива, аз бих искал вместо да поздравя с „Добре дошъл” новия, лъскав, забързан и модерен Китай, да кажа „Добре си се завърнал” на стария, спокоен, търпелив и мъдър Китай.